За съжаление, в тийнейджърските години отношенията ми с Йехова започнаха да охладняват. Струваше ми се, че съучениците ми имат едва ли не безгранична свобода и аз изпускам много. Правилата на родителите ми и християнските стандарти ме задушаваха и духовните дейности ми бяха в тежест. Макар че не се усъмних в съществуването на Йехова, започнах да изпитвам духовна празнина.

Все пак не станах неактивна, защото поне символично участвах в службата. Никога обаче не бях подготвена и ми беше трудно да започвам и водя разговори. Затова службата ми не беше резултатна и не ми носеше радост, което допълнително ме отблъскваше от нея. Питах се: „Как изобщо можеш да правиш това всяка седмица месец след месец?“

На 17 години вече имах непреодолимо желание да съм независима. Така че си събрах багажа и заминах за Австралия.  Това натъжи родителите ми. Те бяха притеснени, но си мислеха, че ще продължа да участвам в духовните дейности.

В Австралия духовността ми западна още повече и ходех на събрания само от време на време. Привличаха ме младежи, които като мене една вечер бяха на събрание, а другата пиеха и танцуваха по нощните клубове. Като се замисля, с единия крак бях в истината, а с другия — в света, но никъде не се чувствах на място.

След около 2 години се запознах с една сестра, която, без да знае, ме накара да се замисля накъде върви животът ми. Живеех с още 4 сестри в една къща и веднъж решихме да поканим окръжния надзорник и съпругата му Тамара да останат у нас за една седмица. Докато съпругът ѝ беше ангажиран с неща за сбора, Тамара беше с нас. Смеехме се заедно и това ми хареса. Тя беше много земна и лесно се говореше с нея. Изумявах се как един толкова духовен човек може да е толкова забавен.

Тамара кипеше от ентусиазъм. Любовта ѝ към истината и службата беше заразителна. Тя с удоволствие даваше на Йехова най-доброто, а аз с нежелание му давах най-минималното. Нейната положителна нагласа и искрената ѝ радост силно ми повлияха. Примерът ѝ ме накара да осъзная една важна библейска истина: Йехова иска всички да му служим „с веселие“ и „с радостни възгласи“. (Пс. 100:2)

Исках да изпитвам радостта на Тамара, но за тази цел трябваше да направя големи промени. След известно време успях да предприема някои малки стъпки. Започнах да се подготвям за службата и понякога служех като помощна пионерка.  Това ми помогна да се отпусна и да съм по-уверена. Изпитвах голямо удовлетворение, като използвах често Библията. Скоро вече бях помощна пионерка всеки месец.

Започнах да се сприятелявам с братя и сестри на различна възраст, които бяха стабилни в истината и се радваха на службата си за Йехова. Хубавият им пример ме подтикна да преосмисля приоритетите си и да развия добри духовни навици. Все повече обиквах службата и накрая станах редовна пионерка. За първи път от много години се почувствах стабилна, щастлива и на мястото си в сбора.

Година по-късно се запознах с Алекс, мил, искрен брат, който обичаше Йехова и службата. Той беше помощник-служител и пионер от 6 години. Освен това беше служил известно време в Малави заради нуждата там. В тази страна той общувал с мисионери, които били хубав пример за него и го насърчили да продължава да поставя Царството на първо място.

Оженихме се през 2003 г. и продължихме с целодневната служба. Научихме много и Йехова ни благослови богато.

През 2009 г. бяхме поканени да служим като мисионери в Източен Тимор, малка страна в Малайския архипелаг. Бяхме едновременно стъписани, развълнувани и уплашени. След 5 месеца пристигнахме в столицата Дили.

На новото място животът беше много различен. Трябваше да се приспособим към нова култура, език, храна и условия. В службата често наблюдавахме последиците от бедността, липсата на образование и потисничеството. Видяхме много  хора, носещи физическите и емоционалните белези на войната и насилието. *

Службата беше невероятна! Например веднъж срещнах тъжно 13-годишно момиче на име Мария *. Майка ѝ беше починала преди няколко години, а баща си виждаше рядко. Като много деца на нейната възраст Мария нямаше ясна посока в живота. Помня как веднъж през сълзи ми сподели чувствата си. Нямах ни най-малка представа какво ми казва, защото още не владеех добре езика. Помолих се на Йехова да ми помогне да я насърча и започнах да ѝ чета утешителни стихове. През следващите няколко години видях как истината преобрази нагласата, външния вид и целия живот на Мария. Тя се покръсти и сега води свои изучавания. Мария вече има голямо духовно семейство и се чувства обичана.

Йехова благославя дейността в Източен Тимор. Въпреки че повечето вестители са покръстени само през последните 10 години, много от тях са пионери, помощник-служители и старейшини. Други работят в отдалечения преводачески офис, където духовната храна се превежда на местните езици. Много се радвах да ги слушам как пеят на събранията, да виждам усмихнатите им лица и да наблюдавам духовния им напредък.

В Източен Тимор беше много по-различно, отколкото в Австралия, но не си представях по-щастлив живот. Понякога пътувахме в микробус, претъпкан с хора, сушена риба и зеленчуци от местния пазар. В някои дни водехме изучавания в горещи и влажни малки къщи с пръстен под и ходещи наоколо кокошки. Въпреки предизвикателствата често си казвах: „Страхотно е!“

Като се връщам назад, съм благодарна на родителите си, че дадоха всичко от себе си да ме научат на пътищата на Йехова и ме подкрепяха дори през трудните ми тийнейджърски години. Думите от Притчи 22:6 се изпълниха в моя случай. Майка ми и баща ми се гордеят с мене и Алекс и се радват да виждат, че Йехова ни използва. От 2016 г. сме в пътуващата служба в района на клона в Австралия.

Трудно ми е да повярвам, че преди проповядвах по задължение. Сега обичам службата! Осъзнах, че независимо какво ни се случва, истинска радост ни носи само всеотдайната служба за Бога. Изминалите 18 години, които с Алекс посветихме на Йехова, бяха най-щастливите години в живота ми. Сега разбирам колко са верни думите на Давид към Йехова: „Всеки, който те прави свое убежище, ще се радва, ликуващият му глас ще звучи до безпределни времена. ... И всички, които обичат името ти, ще намират радост в тебе.“ (Пс. 5:11)