Родителите на майка ми чули за обещанията на Божието Царство през 1906 г., след като синът им починал от дифтерия. Лекарят им бил Изследовател на Библията, както се наричали Свидетелите на Йехова тогава. Той споделил с тях утешителните обещания от Библията, включително надеждата за възкресението. В резултат на това те, майка ми и сестра ѝ също станали Изследователи на Библията.

 Години наред всички били пламенни в истината. Жените даже служили като разпоредителки, когато „Фотодрамата за сътворението“ била прожектирана в Чикаго (Илинойс). За съжаление обаче, през 30-те години нещата се променили и само майка ми продължила да служи на Йехова. Не ѝ било лесно, защото дотогава семейството било много сплотено. Лоялността и послушанието на майка ми към Йехова, както и хубавият пример на баща ми, който също беше верен Изследовател на Библията, силно ми повлияха.

 Родена съм през 1927 г. и съм най-голямото от шест деца. Всички останахме в истината. Баща ни беше дърводелец и живеехме в хубава къща в покрайнините на Чикаго. Имахме голям двор, в който отглеждахме зеленчуци, кокошки и патици.

 Обичах да работя. Едно от задълженията ми беше да шия дупките на чорапите на семейството. Малко хора вече го правят, но тогава не хвърляхме чорапите, когато се скъсат, а закърпвахме дупките с игла и конец. Това умение се оказа много ценно, защото по-късно често се занимавах с шиене.

 Баща ми се стараеше да не пренебрегваме духовните дейности. Винаги присъствахме на събранията, редовно ходехме на служба и всеки ден разглеждахме някакъв библейски стих, а в събота вечер имахме семейно изучаване с помощта на „Стражева кула“.

 За свидетелство на съседите баща ми постави на прозореца в дневната светеща табела. Тези табели се произвеждаха от нашите братя и рекламираха публичен доклад или някое издание. Вътре имаха лампа, която мигаше и привличаше вниманието на минувачите. Баща ми постави две табели и в колата ни.

 С думите и примера си той ни учеше колко е важно да сме послушни на Йехова. Майка ми го подкрепяше във всичко. Освен това започна да пионерства, когато най-малката ми сестра беше още 5-годишна, и продължи с тази служба до края на дългия си живот. Наистина имах най-добрите родители!

 Животът тогава беше доста по-различен от днешния. Нямаше телевизия и с моите братя и сестри седяхме на пода и слушахме интересни предавания по радиото. Най-много обаче семейството ни обичаше да слуша радиопредаванията на организацията на Йехова.

 Обичахме да ходим на конгресите на Свидетелите на Йехова. На конгреса през 1935 г. разбрахме, че „голямото множество“, което преживява „голямото бедствие“ от Откровение 7:9, 14, има надеждата да живее вечно в рай на земята. Преди това и двамата ми родители вземаха от символите на Възпоменанието. След конгреса обаче само баща ми продължи да го прави. Майка ми разбра, че нейната надежда не е да управлява с Христос в небето, а да живее вечно на земята.

 През 1941 г. на един конгрес в Сейнт Луис (Мисури) Джоузеф Ръдърфорд, който тогава беше начело на дейността, обяви издаването на книгата „Деца“. Имаше бурни ръкопляскания. Бях 14-годишна и се бях покръстила предишната година. Ясно си спомням как стоях на опашката от деца, за да се кача на подиума и да си взема екземпляр от книгата.

 Проповедната служба в онези времена също беше различна. През 30-те години използвахме преносими грамофони, с които пускахме на хората записи на библейски доклади. Преди да почукаме на някоя врата, навивахме грамофона и намествахме плочата и иглата. Когато домакинът излезеше, казвахме кратък увод и му пускахме запис, дълъг 4 минути и половина, след което му предлагахме литература. Хората в нашия район ни слушаха внимателно; не си спомням някой да е бил груб. На 16 години станах пионерка и тогава баща ми ми подари мой собствен грамофон, който с гордост използвах в службата. Една чудесна сестра на име Лорейн ми беше партньорка.

 Друг метод на проповядване бяха информационните шествия. Носехме плакати тип сандвич — два плаката, които се слагаха на раменете, като единият висеше отпред, а другият отзад. На тях имаше надписи, като например „Религията е капан и измама“ и „Служете на Бога и на царя Христос“.

 Събранията ни подготвиха за противопоставяне и ни учеха какво да казваме в защита на истината. И противопоставянето наистина се появи. Например първия път, когато проповядвахме със списания в оживен търговски район, полицията дойде с един микробус и ни отведе в участъка. След няколко часа ни пуснаха и ние бяхме много щастливи, че понесохме преследване заради послушанието си към Йехова.

 След време Лорейн ме запозна с един брат на име Юджин Розам, когото срещнала на конгрес в Минеаполис (Минесота). Юджин израснал в Кий Уест (Флорида) и когато бил в 10-и клас, го изключили от училище, защото отказал да участва в патриотична церемония. Веднага след това станал пионер. Един ден Юджин срещнал своя бивша съученичка, която се чудила защо го изключили от училище, след като бил отличен ученик. Той отговорил на въпросите ѝ от Библията и тя започнала да изучава, обикнала истината и станала наша сестра.

 През 1948 г. с Юджин се оженихме и започнахме съвместния си живот като пионери в Кий Уест. По-късно бяхме поканени в 18-ия клас на Училището Гилеад, който завърши в началото на 1952 г. Тъй като имахме часове по испански, очаквахме да бъдем назначени като мисионери в испаноговореща страна, но това така и не стана. Още докато бяхме в Гилеад, Юджин получи повиквателна за армията заради бушуващата тогава Корейска война. Изненадахме се, тъй като през Втората световна война Юджин беше освободен от военна служба като религиозен служител. Заради тази повиквателна обаче ни казаха да останем в САЩ. Толкова се разочаровах, че се разплаках. След 2 години Юджин най-накрая беше освободен от военна служба. Тази случка ни научи на ценен урок — когато една врата се затвори, Йехова може да отвори друга. И той го направи. Трябваше само да сме търпеливи.

 През 1953 г., докато пионерствахме в испански сбор в Тусон (Аризона), получихме назначение за пътуващата служба. Служихме в окръзи в Охайо, Калифорния и град Ню Йорк. През 1958 г. Юджин беше назначен като областен надзорник a в Калифорния и Орегон. Обикновено ни настаняваха в домовете на братя. После през 1960 г. заминахме за Канада, където Юджин стана преподавател в Училището за служба на Царството, предназначено за надзорниците в сбора. Останахме там до 1988 г.

 Един от любимите ми спомени от Канада е свързан със семейство, което с една сестра срещнахме в службата. Първо разговаряхме с майката Гейл и тя ни разказа колко разстроени са синовете ѝ от смъртта на своя дядо. Те я питали „Защо почина?“, „Къде е отишъл?“, а тя не можела да им отговори. Помогнахме ѝ да разбере отговора, като ѝ прочетохме някои утешителни стихове от Библията.

 Тъй като бяхме на посещение в този сбор, останахме там само една седмица. Така че сестрата, която беше с мене, отиде да посети отново Гейл. Какво стана? Гейл прие истината, а също и съпругът ѝ Бил и тримата им синове — Кристофър, Стив и Патрик. Крис е старейшина в Канада, Стив е преподавател в комплекс за библейски училища в Палм Коуст (Флорида), а Патрик е член на Комитета на клона в Тайланд. През годините поддържахме приятелство с това семейство. Много се радвам, че донякъде и аз помогнах те да опознаят Йехова!

 Докато бяхме в Канада, Йехова отвори вълнуваща нова възможност за Юджин. Нека ви разкажа за нея.

 Преди години нашият възглед за кръвопреливането беше разбиран погрешно и това доведе до много отрицателни реакции. Вестниците в Канада публикуваха истории как деца на Свидетели умират, защото родителите им отказват да им бъде прелята кръв. Съпругът ми имаше привилегията да помага в опровергаването на такива неверни сведения.

 Точно преди международния конгрес в Бъфало (Ню Йорк) през 1969 г. Юджин и още няколко братя посетиха по-големите болници в района и обясниха на лекарите, че около 50 000 Свидетели от Канада и САЩ ще присъстват на конгреса и ако възникне някакъв сериозен медицински случай, ще им е от полза да разбират нашия разумен възглед за кръвта. Братята предоставиха на лекарите статии за безкръвното лечение, публикувани в уважавани издания. Това доведе до положителни резултати и подтикна Юджин и някои други братя да започнат да посещават болниците в Канада. Те също помогнаха на местните старейшини да се справят по-добре със спешни медицински случаи.

 Малко по малко тези усилия дадоха плод и доведоха до нещо, което не сме очаквали. Какво е то?

 В средата на 80-те Юджин получи обаждане от Милтън Хеншел от световната централа в Бруклин (Ню Йорк). Ръководното тяло искаше вече съществуваща в САЩ програма да бъде разширена, за да включва повече лекари. Затова се преместихме в Бруклин и през януари 1988 г. Ръководното тяло откри нов отдел в централата, наречен Служба за болнична информация. След време Юджин и още двама братя бяха назначени да водят семинари първо в САЩ, а после в други страни. Скоро по клоновете заработиха Отдели за болнична информация и в различни градове бяха сформирани Комитети за връзка с болниците. Много Свидетели и децата им извлякоха полза от тези любещи уредби от Йехова. Докато Юджин водеше семинари и посещаваше болници, аз работех в местния Бетел, като шиех или помагах в кухнята.

 През 2006 г. се сблъсках с най-голямото изпитание в живота си — скъпият ми Юджин почина. Много ми липсва неговата любов и компания! Успявам да издържам, като правя различни неща. Старая се да съм близо до Йехова чрез молитва и редовно четене на Библията. Слушам обсъждането на ежедневния текст с бетеловото семейство и чета главата от Библията, от която е взет той. Освен това гледам да съм заета с назначението си в Бетел, където помагам с шивашките услуги. За мене това назначение е привилегия! Преди дори имах възможността да правя завеси за конгресни зали в Ню Джърси и Ню Йорк. Сега служа във Фишкил, където правя малки поправки на дрехи и върша други дребни задачи. b

 За мене най-важните неща в живота са любовта към Йехова и послушанието към него и организацията му. (Евреи 13:17; 1 Йоан 5:3) Радвам се, че двамата с Юджин си поставихме тези приоритети. Затова съм сигурна, че Йехова ще ни възнагради с безкраен живот в рая и с радостта отново да се видим. (Йоан 5:28, 29)